Защо се провалят политиките в България?

Публичните политики в България не са и не могат да бъдат нито ефективни, нито легитимни. Причините за това лошо положение на нещата са „системни“, т.е. коренят се в структурата на политическия процес  в България. С други думи – в структурата на публичното взаимодействие.

Публичните политики трябва да се оценяват по два критерия: ефективност и легитимност. Ефективността е свързана с това доколко политиките постигат ефекта, който се цели.  Легитимността – от  своя страна – означава доколко политиките се правят от името на гражданите и в името на техните интереси.

Това, което обикновено се приема за „легитимност“ отговаря на  степента, в която политиките съответстват на интересите на гражданите и в която тези политики представляват управление на мнозинството. Всъщност това е „демократичната“ или „входната“ легитимност. За да бъдат политиките демократично легитимни е необходимо да са изпълнени следните три условия: първо, наличие на колективна идентичност в политическата общност, в която може да  се защити  и оправдае понасянето на жертви от определена част от общността в името на осъществяването на интерес на цялата общност. Второ, възможност за публичен дебат  относно това кои групи на общността трябва да понесат жертвите (т.е. да платят цената), в какво точно ще се изразяват тези жертви и с каква цел, в името на какво предстои да бъдат изтърпявани. И трето, публичност и реална отговорност на политическите лидери, които взимат решенията и трябва да носят отговорност за тях пред общността.

„Изходната“ легитимност представлява капацитетът
на политиките да решават реални проблеми на политическата общност. Трудностите, които стоят пред възможността за такава легитимност са, че тези реалните политически проблеми обиновено имат комплексни причини, които не винаги могат да бъдат достатъчно изяснени,  засягат големи и често слабо свързани групи от хора по различен начин  и изискват наличието на ефективни институции.

„Входната“ легитимност може да се нарече „управление от гражданите“, а „изходната“ – „управление за гражданите“.

Ефективността на политиките в съвременната демократична държава, от своя страна, зависи най-вече от степента на организираност на публичната власт и на подкрепата от страна на също толкова добре организираните актьори в политическата общност. Балансът тук не е никак прост: от една страна слабите и фрагментирани групи в политическата общност засилват автономността на публичната власт, но в същото време намаляват нейния капацитет ако са толкова слаби, че не са в състояние да осигурят подкрепата си чрез вътрешна мобилизация на членовете си, експертиза, използване на самостоятелен ресурс, който да смекчи жертвите или цената, която трябва да се плати от членовете на групата.

Най-добре би било ако публичната власт  и групите в общността на политиките
са силни и добре организирани, като по този начин  и капацитетът, и автономността на публичната власт са максимални. Тогава взаимодействието между тях ще доведе до формиране и осъществяване на ефективни политики с дълготраен резултат. Обратното, когато и публичната власт е неефикасна, и актьорите в политическата общност са слаби и дезорганизирани, тогава публичните политики са неефективни, често променящи се и с краткотрайни резултати.

Това отговаря на положението в България, а причините за това положение са
факторите, изредени до момента: наличие на колективна идентичност, възможност
за публичен дебат, публичност и реална отговорност на политическите лидери,
степен на организираност на публичната власт и подкрепа от страна на добре
организираните ключови актьори в политическата общност.

Аз не бих твърдял, че в България липсва колективна идентичност и  – например, че в момент на природно бедствие или нещастие от друг характер – българските граждани не биха били  способни да проявят висока степен на солидарност. Но в същото време е очевидно, че българските граждани не могат да постигнат консенсус по ключови въпроси, свързани, например, с близкото минало, които са ценностно обусловени и които формират определени преференции относно бъдещото развитие. По-нататък, арената на публичния дебат в България е само частично свободна. Така България, където всеки по-критичен към определени обстоятелства журналист рискува поне работата или здравето си, заслужено е в компанията на страни като Индия, Монголия, Украина, Танзания, Судан и пр.

Проблемът с отговорността на политическите лидери е особено болезнен.
Докато единият негов аспект – „необяснимото“ богатство на определени
политически лидери и тяхното обкръжение все пак би могъл теоретически да намери справедливо решение в съда (практиката разбира се показва, че изобщо няма голям шанс нещо такова да се случи), то другия, и по важен, свързан с моралната оценка на политическата общност за дейността на политическите лидери, би следвало да буди дълбоки тревоги. Тази оценка, според мен, поставя в дълбоко неравностойно положение определени политически лидери със значими и безспорни постижения, в сравнение с други, които  – направо казано – са имали или имат за своя главна политическа цел използването на ресурсите на държавата  за лично облагодетелстване.

Тази силно  нееднозначна и дълбоко несправедлива разлика в обществената оценка на дейността на политическите лидери показва и как споменатите фактори се преплитат и как тяхното взаимодействие има синергичен ефект. Медиите често си позволяват да не са обективни в отношението си към определени политици, това от своя страна влияе нееднозначно на привържениците им и само допълнително усилва конфликтите по отношение осмислянето на един или друг аспект на миналото или настоящето.

Накрая, слабостта на държавните институции се вижда в изобилието от  институционални недъзи, които българските
граждани виждат в ежедневието си: от невъзмжноста да се подменят в разумни
срокове документите за самоличност, до неспособността да се защити държавният
интерес по отношение на спорове на собствеността на имоти, принадлежали преди
повече от половин век на държавното Интендантство. Проблемите на държавните
институции са практически безкрайна тема. Аз бих искал обаче  да обърна внимание на следният аспект: слабостта на държавните институции отваря една специфична ниша за развитие на алтернативни институционални актьори от политическата общност. От една страна те защитават интересите на своите членове, но от друга, възползвайки се от слабостта на публичната власт  като изразител и
защитник на интересите на мнозинството, съумяват да упражнят натиск за
осъществяването на политики в интерес на своите членове. Това би трябвало да обясни първо, зачестилите скандали по повод наличието на конфликти на интереси и на лобистки текстове в някои закони, но най-вече големият брой и активността на неправителствения сектор в България.

И така, на фона на продължилият две десетилетия преход с неговите
непрекъснати реформи, едва ли някой би твърдял смело, че публичните политики в
България са успешни.  България традиционно заема последното място по брутен вътрешен продукт на глава от населението в Европейския съюз; също традиционно е с едно от най-застаряващите населения в ЕС; свидетелства за неспособността да се решат проблемите със здравеопазването и пресъпността се виждат всеки ден; всъщност е практически невъзможно да се посочи сфера, в която страната се справя добре по стандартите на развитите държави.

В заключение, как може да се промени това положение на нещата? Аз бих
предложил две решения, едното  – максимално общо, другото – достатъчно конкретно, като и двете водят в една посока но имат много широки последици. Първо, трябва да се положат усилия за усилване на инфраструктурата на политическото взаимодействие. Най-общо, това означава способността на гражданите да могат да регистрират наличието на общ или групов интерес и да могат да си сътрудничат успешно за постигането му.
Второ, необходимо е най-накрая да се реформира правораздавателната система, за
да стане тя ефективна и надеждна. Както някои политици правилно отбелязват,
липсата на справедливост е главният проблем на българското общество. Освен
липсата на справедливост обаче, неефективното правораздаване означава, че рационалните граждани, в защита на своите интереси, по-скоро биха се въздържали от сътрудничество с други граждани или социални актьори, защото липсва именно
възможността за налагане на изпълнението на договореностите, или това налагане
предполага една дълга, несигурна и скъпа процедура.


| Leave a comment

Защо има проблеми с “гражданското общество” в България

Разбира се, кавичките не са случайни.

Първата причина е в местоположението. Но тя е достатъчно фундаментална, за да изисква отделно фокусиране върху себе си. Освен това и всякакви усилия за промяна в тази насока са обречени.

По същия начин стоят нещата и с историята: България винаги е била зле управлявана държава и има прекалено много провали в миналото, които тежат днес.

Затова искам да се спра върху една трета причина. Това е влиянието, което Конституцията оказва върху формирането на политическата система, част от която е и гражданският сектор.

Има достатъчно косвени (освен ако не съм пропуснал нещо) данни, че в по-голямата си част българският преход е режисиран. Този процес трябва да е включил в себе си трансформацията на икономическата и политическата власт по такъв начин, че онези, които го контролират, да запазят своите лостове на влияние. Затова ранното изработване на нова конституция на “демократична” България е ключов момент в стратегията за запазване на дълготраен контрол върху ресурсите на държавата.

Смятам, че редица текстове на Конституцията са съвсем целенасочено изработени за да осигуряват този контрол. Подробното им разглеждане бих могъл да опитам да направя по-късно (макар че забелязвам как все повече започва да се говори за нейните недъзи). Но това, което прави силно впечатление веднага, е особено голямата роля, която партиите играят в състава на всяка от властите. Няма функционално разделение на властите и това е ключово.

При такова устройство на фундамента на политическата система, за активно участие на гражданския сектор в управлението на страната не може да се говори. Не вярвам, че необходимостта за неговото съществуване е убягвала на авторите на Конституцията. Но мисля, че за тях от първостепенно значение е бил проблема за контрола върху политическите и икономическите процеси в страната.  Което води до една голяма ирония.

Историята на прехода подсказва, че сред активните участници в него също има фрагментиране. Доказателство за това е големия фалит на държавата през 1996 и ранната 1997г.  Една сплотена (и задкулисна) система, която е способна на единодействие не би допуснала подобен крах в своя вреда. Но такова самоорганизиране би означавало отказ от част от личния суверенитет в името на общото действие. Което изисква гражданска култура: това ни връща в началото на текста.

Posted in 1 | 1 Comment

Intro

Този блог е замислен като пространство за идеи, свързани с публичните политики. Теорията или теориите за тях ще стоят на първо място. Но ще опитам те да бъдат представени в контекста на политиката като целенасочена човешка дейност. А всичко това – в песимистичната ми теория за българското общество като общество без блестяща перспектива и широки хоризонти.

Концепцията за България като имперска периферия  може да обясни дефектите на колективното действие в българското общество, заедно с други неща, разбира се. Метафората, която аз използвам,  е за България като пространство, намиращо се на кръстопътища. Тя ми помага да разбирам проблемите на социалната комуникация тук и на липсата на визия, на стратегия за бъдещето. Временното е най-перманентното състояние в едно  пространство на не спиращо движение.

Публичните политики съществуват в среда на мрежи от колективни и индивидуални действия. Съществуват и общностни политики, където ролята на колективното действие е ключова. Средата, в която ще се провеждат ще  бъде все по-фрагментирана. Не вярвам в такива условия да се окаже, че българското общество ще извлече ползи за себе си. Точно обратното – считам, че то ще се озове в задънена улица.

 

Виждам известна надежда само в успешна реализация на ефективни публични политики.

Posted in Intro | Leave a comment